Талатина крале замина си ду белъ Дунавъ, Иска да ми фоди пу сичка-та земе, Да си тера, мори, либе спроти негу. Та ми яха огнена кучие, Си га карат ду три Юди Самуили: 5 Колку си е кучие огнена, Утъ Юди си още пламень фърка, Лу кого стигне гу погурева, Та си бива као църна главне! Та ми фоди Талатина крале пу сичката земе, 10 Ела либе нема де да найде! Па си фоди дуръ му са е вече дудеелу, На Юди си вели утговори: »Мари, Юди, ду три Самуили! Какъ сте фодили пу земе-та, 15 Не ли сте видели кральска керка, Кральска керка шо приличе на мене, Да си ми боде първе либе, Кой га види на мене да завиди, Чи си имам гюзелъ либе, 20 Шо га нема нийде пу земе-та.» »Е бре, Талатине кралю! Кога бехме още млади и по-малки, Наше сестра падна болна да лежи, Та ми лежа цали три години. 25 Нее си й изметъ чинехме, Саде понуда не е зевала, Терала е вода утъ край земе, Де си има студенъ кладнецъ; Ела ступанъ има люта змие, 30 Не си дава никой утъ вода да пие; Аку си гу на кладнецъ найде, Фърле си гу понуда на малки-те змии. Не сме хтели нее да идеме на край земе, Ела на е сестра люту заклела; 35 Аку не й донесеме вода ут край земе, Нийде нейде да се не свартиме, Да фодиме пу земе-та као луди и завени! Какъ си чухме сестрина люта клетва, Утидохме на край земе на студенъ кладнецъ, 40 Де си беше и люта змие; Лу какъ на виде глава си замаха, Кани ни се да на поrуби. Нее си се чудумъ чудиме шо да правиме, Какъ да земеме вода утъ студен кладнец, 45 Да утнесеме на нашета сестра. Де си запе пиле соколову: »Мари Юди, ду три сестри! Шо стоите тука и се чудите? Идите си на крайну-ту море, 50 Там' си има дару дафинову; Да чекнете вейка утъ даро-ту, С' вейка змие да ударите, Та ша се умае и ша заспие; Тога си точите вода утъ студенъ кладнецъ.» 55 Та утидохме на крайну-ту море. Найдохме си дару дафинову, Та си чекнахме вейка утъ даро-ту, С' вейка си змие ударихме, Та се ума и си падна на земе-та. 60 Дуръ тога си вода наточихме, Та си навървихме да си фодиме на наше-та земе, На наше-та сестра понуда да дадеме. Вървехме малку шо повървехме, Се качихме горе на планина-та, 65 Де истица ду белъ Дунавъ. На край Дунавъ имаше кральски сарае, Афъ техъ си седи Ситска кралица, Шо си съди на сичку-ту поле. Тия си има керка дюнягюзеллийка, 70 Шо га нема нийде на дюне-та: Утъ лику й греетъ деветъ сонца! Афъ гръди й свети ясна месечина! В' скути й се дребни звезди! Коса й е ду земе-та, 75 Хемъ си свети као елмазъ камень! Кога си излезе утъ майчина хyдае, Да се бани на студни-те кладнеци, Шо се магли низ поле-ту, Си ги гони на небе-ту, 80 Та си свети на неина земе! Нее, Талатине, га сме видели, Тя си бива за тое първе либе. Ела има пуста сура ламие, Та не дава да се жени ниту майка, 85 Ниту майка, ниту керка; Си ги чува никой при техъ да не фоди, Лу кой иде назадъ се не враща; Люту на сорцету гу наранева, и гу фърле аф морету на риби-те.» 90 Как ми чу Талатине крале, Мощне му се сорце наранилу, На Юди си вели утговори: »Яз ша ида, Юди, на Ситската земе: Или таму младу да си погина, 95 Или да си зема керка на Ситска кралица.» Сова рече не отрече, Си ми тръгна огнена кучие, Да си иде на Ситска-та земе. Юди си му не дават да иде: 100 »Седи, кралю, не ми фоди, Сички таму ша загинеме!» Той им мольба не слуше, Си кара кучие и ми фоди, Вече наблизиха ду Ситску-ту поле; 105 Юди ми се мощне уплашени, Па си му се мольба молетъ: »Седи, кралю, не ми фоди на Ситску-ту поле, Чи ша таму младу да погинешъ! Тамамъ седемдесе крале са погинали, 110 Диле ти не ша погинешъ! Саму Крали Марку са е куртолисалъ. Той си има срела отровита, Шо га зелъ утъ люта ламие, Шо излегла на Талатинска земе. 115 Пуста Ситска ламие усрелила седемдесе крале, Най-узадъ ми фоди Крали Марку, Афъ рока си доржи срела отровита, И си гласумъ рука на ламие: »Назадъ, назадъ, пуста ламию! 120 Чи ша си та на сорце-ту осреле.» Как си виде ламие срела отровита, Потресе се, мощне се уплашила, Та си падна на земе-та утпрешъ Крали Марка, Па си му се мольба моли, 125 Да си тури срела аф пазуфи, Немой нее млада да погуби, Да устане Ситска земе пуста затryстена; Мольба му се моли и му путь дава да замине. Та си замина саму Крали Марку, 130 И утиде на негува си гулема града. Негу, кралю, да повикашъ на ардам на помощи, Той ша си усрели сава пуста ламие, И ша земешъ керка на Ситска кралица; Я' Крали Марку као по-старъ, 135 Ша си земе Ситска кралица, Да мy боде първе либе.» Уплаши се Талатине крале, Та си тръгна назадъ огнена кучие, И утиде на негува си Талатинска земе. 140 Още утъ кучие не е слегалъ, Си ми рука ду негува башъ китипинъ, Та му вели утговори: »Е бре, китипине, башъ китипине! Земи си бела книга и капка мурекепа, 145 Та си пиши бела книга на Крали Марка, Бела книга църну писму, На книга да му пишешъ: Млогу здраве, Крали Марку, утъ Талатинска крале! Мольба ти се моли, 150 Аманъ ти чини дуръ ду земе, да си земешъ тое срела отровита, Та да дойдеш тука дуръ при негу, Има нещу да ти каже; Аку дойдешъ, братъ ша си та фати, 155 Па аку не дойдешъ, първъ душманинъ ша та има. Две години има шо му чини едно добро, Шо утрепа пуста сура ламие, Шо излезе на наше-та земе; Сега ша му чинишъ и другу добро. 160 Сова пиши и ми книга донеси, Да си прате дуръ ду негу ду младу татарче.» Та си писа башъ китипинъ бела книга, Бела книга църну писму, Утнесе гу дуръ на крале 165 И той пармакъ да си удри. Гледа крале бела книга, Бела книга църну писму, Гледа си гу и си рони дребни солзи, Па си се и на Бога мольба моли: 170 »Ой, Боже ле, мили Боже! Я' пусни си, Боже, на Крали Марка ум и разумъ, Лу какъ ша си види сава книга, Да си яхне бърза коне, Та да дойде тука дуръ при мене, 175 Да си виде шо си прави.» Мольба си се Богу моли И си рука ду младу татарче, Та му дава бела книга аф роки-те, И му вели утговори: 180 »Е бре, мое младу татарче! Немой седи, немой стои: Слези си ми долу афъ ехура, Та си закарай мое бърза коне; Яхни коне и си иди аф Търнува града, 185 Да си найдешъ Крали Марка, Нему да си дадешъ бела книга, Бела книга църну писму: Джюхапъ да му дадешъ, да си дойде тука при мене, Джюхапъ утъ негу па да земешъ; 190 Шо ша ти каже мене да си кажешъ.» Та си яхна младу татарче кралювата бърза коне, Дуръ да яхне Талатинска земе изминалу, Дуръ да седне харну на седло-ту, Си утиде на Търнува града. 195 Там' си найде Крали Марка, Чи вечере сусъ стара си майка. Как си виде Крали Марку ду младу татарче, Хрипна утъ вечере утъ трапези, Та утиде да дучека младу татарче. 200 Сама майка му устанала на трапези. Та му вели Марку утговори: »Добре дошло, младу татарче! Шо хаберъ носишъ утъ Талатинска земе? Шо ми прави Талатина крале?» 205 »Добре та найдохъ, Крали Марку! Нищу хаберъ не ти носе утъ Талатинска земе, Лу ти носе бела книга, Бела книга църну писму: Талатине крале на госте та кани, 210 Да си дойдешъ да та види.» Та му даде бела книга, Бела книга църну писму. Зе си Крали Марку бела книга, Та га пее и се смее. 215 Па си кани младу татарче на трапеза, Да вечере с негу сладки манджи, И да пие руйну вину тригодишну. Ядоха си и си пиха малу-млогу, Малу-млогу две недели. 220 Татарче иска да си иде, Та си тера джюхапъ утъ Крали Марка; Дали ша дойде или неша? »Ша си дойда, татарче, от да не дойда: Талатине крале ми е първъ побратимъ.» 225 Та си рука Марку башъ изметчие, Та му вели утговори: »Е бре, изметчию, мои веранъ слуга! Искарай ми утъ ехyра бързата коне, Шо си фърка као пиле на небе-ту; 230 Наседли гу сусъ златну седло, Наюзди гу сусъ сребрена юзда: Назоби гу седемдесе ока бела пшеница, И гу напой седемдесе ока руйну вину; Колку си е фъркатъ 235 Още толку да си фърка низъ Талатинска земе, Кой ма види да завиди.» Наседли гу изметчие наюзди гу Сусъ златну седло, сусъ сребрена юзда, И гу назоби, напои; 240 Назоби гу седемдесе ока бела пшеница, Напои гу седемдесе ока руйну вину; Та не може бърза коне на ноги да стои, Иска да си фоди да си фърка: Утмалъ гу вързали на железна халка, 245 Дуръ да Марку се наготви. На майка си Марку вели утговори: »Я' отключи, мале, шарени съндуци, Та искарай мое башъ руху, Шо е ушиену с голу злату сарманлие, 250 Да се премене, мале, да се нареде, Чи ша ида на Талатинска земе; Талатине крале си ма кани на гозба, Канилъ си е сите крале и бануве. Искарай си и моета отровита срела, 255 Нещу на путь да не пате: Аку си ма срещне Юда Самуила, Сусъ срела нее да си надборе.» Та утключи майка му шарени съндъци, Искара му сарманлие рухгу, 260 Даде си му и срела отровита. Премени се Марку нареди се, Па си пита майка: »Кажи, мале, дали си самъ юнакъ?» »Юнакъ си, сину, надъ юнаци! 265 Дано намдаръ да излезешъ на кральска трапеза, Сите крале да пофалетъ тое стара майка, Шо си е родила сакавъ юнакъ на земе-та.» Та си яхна Марку бързата коне, Дуръ да яхне утмалъ гу е дудоржалъ, 270 Какъ ми фъркна пу небету. Не се виде де утиде! Младу татарче дуръ да си яхне бърза-та коне, Марку утиде на Талатинска земе. Талатине крале гу е чекалъ на башъ дервене, 275 Какъ гу виде лику му се засмее. Та си слезе утъ огнена кучие, И цалуна Марка на око-ту. Марку си гу пита и гу праши: »Кажи, кралю, шо ма терашъ? 280 Дуръ не си ти изметъ свърше, Не си флевамъ афъ Талатина града.» »Исфодихъ си, Марку, сита земе, Да си терамъ либе спроти мене, Ела либе не си найдохъ. 285 Дуръ утидохъ на висока планина, Де истица ду белъ Дунавъ, Та си тече низ Ситску-ту поле. Ду белъ Дунавъ си има кральски сарае, Афъ техъ седи Ситска кралица; 290 Тя си има керка дюнягюзеллийка, Шо га нема нийде на дюне-та: Утъ лику й греетъ деветъ сонца! Афъ гръди й свети ясна месечина! В' скути й се дребни звезди! 295 Коса й е ду земе-та! Хемъ си свети као елмазъ каменъ! Тя си бива за мое първе либе. Ела има пуста сура ламие, Та не дава да се жени ниту майка, 300 Ниту майка, ниту керка; Си ги чува никой при техъ да не фоди; Лу кой иде назадъ се не враща, Мольба ти се, Марку, моле, Да си идешъ на Ситска земе, 305 С' тое отровита срела да усрелишъ пуста ламие, Та да идеме афъ Ситски сарае. Ти да земешъ Ситска кралица, А яз да си зема неината гюзел керка.» Крали Марку ни постоя, ни почека, 310 Лу си копна бърза коне, Та утиде на Ситска земе; С' негу фоди и Талатине крале. Лу утиде на Ситски сарае, Рукна Марку гласумъ се подрукна: 315 »Лу де да си, сура ламию, тука да си! С' тебе борба ша се боре.» Още рече Марку не отрече, Подаде се утъ гората сура ламие; Какъ си виде Марка си забега! 320 Марку си се не почуди, Ам' си фърли отровита срела, Та га усрели люту афъ сорце-ту. Утмалъ душе си продума: »Утъ Богъ нашелъ, Крали Марку! 325 Шо ма усрели още млада и зелена.» Сова рече и си душе даде. Дуръ тога си утидоха аф Ситски сарае, Де си найдоха Ситска кралица, Чи си вика и си плаче. 330 „Немой викай, кралице, немой плачешъ! Дусега си била пуста запустена, Утсега ша си башъ кралица на земе-та: Ти ша бодешъ първе либе на Крали Марка, Я' тое-та керка ша си боде 335 Първе либе на Талатинска крале.» Как ми чула Ситска кралица, Мощне ми се зарадува, Та ги гости и ги пои три месеци време, Чи е Марку усрелил сура ламие. 340 Вече искатъ да си фодетъ, Крали Марку си закара Ситска кралица, Га уткара на Търнува града, Та направи силна свадба, Свадба е траяла три недели. 345 Я' Талатине крале си устана на Ситска земе, Там' си прави силна свадба. Та скалеса сите крале на свадба-та, Си калеса и Крали Марка; Та ги гости и ги пой три месеци; 350 Дуръ тога се свадба разсипала. Седемдесе крале искатъ да си фодетъ, Излегла е млада булька, Да им рока цалуе, Утъ лику й греет деветъ сонца! 355 В' гръди й свети ясна месечина! В' скути й се дребни звезди! Коса й е ду земе-та! Хемъ си свети као елмазъ каменъ! Сички крале си се чудетъ за неина гиздавина; 360 Секи си е дарба дари пу туваръ алтане. Та се свадба вече расипала. Талатине крале си заптиса и Ситска земе! Утъ Талатинска земе си дукара сите млади, Та си тие заселиха Ситска земе, 365 И посеха Ситску поле все пшеница . Уттамъ е излегла пшеница пу-сичка-та земе! Уттога е устаналу и песна да се пее, утъ Бога зраве, утъ мене песна.
