Читска земе мощне се заселила, Леха месту и селу гулему! Ураче се единъ другумъ биетъ, Оти нема де да оратъ; Сита стока имъ измреела, 5 Оти нема де да пасатъ. Плачъ утиде дуръ на крале: Ой ти кралю, Сада кралю ! Що ми седишъ на стола си, Та си гледашъ сииръ пу земе-та? 10 Станй не ми седи на стола, Лу си гледай дека люде ша наместишъ Единъ другумъ вече ша се ядатъ, Оти нема земе да си оратъ. Ниту просу белу да си сеетъ. 15 Хаберъ на крале си утиде, Я той незнае шо да прави, Шо да прави дека да си иде? Та си собра ду негуви бануве, Да ги пита да ги праши, 20 Шо да прави дека да иде? Сите бануве велетъ и говоретъ: Е бре, кралю, Сада кралю! ШIo на питашъ, шо на прашишъl Нийде нема месту за фодене, 25 Сита земе е мощне заселена; Тука долу близу ду бялъ Дунавъ Има поле мощне на широку; Таму има люде диви подивени, Не ми знаетъ поле да работетъ, 30 Ниту белу просу да си сеетъ! Таму бива да заселишъ тое земе потеснена; Тои люде да заоратъ поле широку, Да засеетъ белу просу. Ела на бялъ Дунавъ лежи сура ламие, 35 Има три глави сусъ седемъ опашки, Та не дава ниту чувекъ да помине, Ниту пиле да прифъркне; Хемъ и люде подивени млогу се инатчии; Лу какъ ша си видетъ тои люде, 40 Ша излегатъ ценкъ да си праветъ Та колку се диви подивени, Още толку погулема сила имать, Сусъ камене тои люде ша побиетъ! Хеле поле не си даватъ. 45 Утговори Сада крале: Я сега кажите ми шо да праве Шо да праве шо да сторе? Колку за сура ламие, Наемъ ша се наема да я убие; 50 Шо ша праве сусь люде диви подивени? Кату иматъ сила и инате. Сова рече крале не отрече, Де се дойде юда Самувила: Утъ лику й грее ясну сонце! 55 Афъ гръди има ясна месечина! В' скути й се дребни звезди! На крале си вели утговори: И за сова ли, кралю, кахъръ берешъ? Утре още рану да си
туришъ тилялъ да личи: 60 Шо е младу ду сто години, Лу шо ша ми сонце изгрее, Сите да излезатъ на белъ Дунавъ; Да си каратъ жени и деца; Чи ша идатъ на широку поле, 65 Тие да заоратъ широку поле, И да зесеетъ белу просу. Кога сите идатъ на белъ Дунавъ, И тина сусъ либе да си идешъ; Хемъ да земешъ пуйка
ниту бела нит' шарена; 70 Да е църна поцърнела, Чи ша боде желувитенъ курбанъ; Я шо си е тое първе либе, Да закара крава ялувита, На белъ Дунавъ курбанъ да заколете: 75 Тина курбанъ да заколешъ на Огнена Бога, Да си всякне искра огань, Да погури сура ламие; Тое първе либе курбанъ
да заколе на Громна Бога, Сусъ громъ да удари сура ламие, 80 Утъ нея споменъ да не устане; Кога заминете ду белъ Дунавъ, И язъ ша ви помогна, Да надвиете на люде диви подивени. Сова рече Юда не отрече, 85 И си фъркна та утиде афъ гора-та. Та си тури още рану
Сада крале тилялъ да личи: Шо е младу на сто години, Лу шо ша си сонце изгрее, Сите да излезатъ на белъ Дунавъ; 90 Да си каратъ жени и деца, Чи ша идатъ на широку поле, Тие да заоратъ широку поле, И да засеетъ белу просу. Та шо беше младу на сто години, 95 Сите излезуха на белъ Дунавъ. Дуръ тога ми утиде и Сада крале, Сусъ негу кара млада кралица; Какъ ги видела сура ламие, зоби закърцала! И се кани сите да затруе. 100 Та ми закла Сада крале Църна пуйка курбанъ на Огнена Бога; Да погури сура ламие; Я кралица курбан си закла Ялувита крава на Громна Бога, 105 Сусъ громъ да удари сура ламие, Утъ нея споменъ да не устане. Още курбанъ нефтасали, Небе заечилу, затрещелу, На небе се огань всекна, 110 Та си падна громъ на белъ Дунавъ, Та удари сура ламие, Утъ нея споменъ не устана; Утъ шо си бе огань млогу налютенъ, Утъ топлу се размързна ду белъ Дунавъ, 115 Та си тече река гулема; Не можеха да заминатъ ду белъ Дунавъ; Та се чудетъ шо да праветъ, Шо да праветъ какъ да Дунавъ заминатъ, На широку поле да си идатъ? 120 Де си дойде Юда Самуила, Та си дуна силанъ ветаръ, Та си пакъ замързна ду белъ Дунавъ; Та си сички заминаха низъ белъ Дунавъ; Сусъ техъ си замина и Юда Самуила, 125 Да имъ на буйну поле помогне, Да надвиетъ на дива крале подивена. Я шо си бе дива крале подивена, Какъ си виде чи си иде Сада крале, Нехтее да му се поклонъ поклони, 130 Лу си собра негува-та силна ойске; Та утиде на край Дунавъ, На край Дунавъ на широку поле; Да си Читска крале удари; Шо се негуви-те сите млади
с' камене да побие, 135 Немой земя да му земе. Та си заду Юда Самуила
топалъ и студенъ ветаръ, На читска крале топлу си дуеше, Я на дива крале студну си дуеше, Дур се диви люде замързнали, 140 Си станаха као дарве изсъхнали! Та си обзе Сада крале ду широку поле, Шо бе диву подивену гу зароби. Негуви-те заураха ду широку поле, И засееуа белу просу низъ поле-ту. 145 Сова ми усторилу Сада крале! И е устаналу песна да се пее, Утъ Бога зраве, утъ мене песна.
