Де са е, Боже, чулу и виделу, Сура ламие сусъ гулема крале да се бие, Да се бие ценкъ да си прави; Ламие си е сама самичка, Я гулема крале си води ' иледа души все на отбуръ, 5 Пa не може на ламие да надвие; Не му дава белу море да помине, Да си иде на гулему поле, Шо си билу пусту запустену; Си гу съдила сама сура ламие, 10 Та недава ником' да си иде, Ниту крале, ниту пиле; Лу си иска да си гледа ду широку поле, Сама тия низъ негу да се шири; Да си пасе зелена трева, 15 Да си пие студена вода; Дума да си дума с' Юди Самуили. Утъ Богъ нашла Юда Самуила, Шо залиби ду гулема крале; Си гу либи таманъ две години, 20 Та му каза де си има широку поле, Таму да засели сите шо се млади; Да си хми направи нова града, Та да оратъ и да копатъ сова поле широку. Юда си услуше гулема крале, 25 Та закара иледа души все юнаци, Да ги кара на сова поле широку, Таму да си гради ду гулема града; Я аку си надвиетъ на сура ламие, Тога ша закара сите млади утъ негува земе, 30 Тие да заселетъ ду широку поле; Я шо си се стари устарели, Тие да устанатъ на техна-та земе, Таму рехатъ да рехатуватъ. Та ми вървеха шо вървеха, 35 Си стигнаха на белу-ту море; Та се чудетъ какъ да поминатъ белу-ту море? Какъ се чудетъ, какъ си стоетъ, Де излезе сае сура ламие, Та си пита крале и гу праши: 40 Е бре, кралю, де си фодишъ? Да ли дребна лова ша ловишъ? Или ша си идешъ на сова поле широку? Не си дребна лова лове, Лу ша иде на сова поле широку, 45 Таму столнина ша си туре, Сите мои млади сова поле да заселетъ; Немой да е пусту запустену. Какъ ми чула сура ламие, Ни постое, ни почека, 50 Лу излезе утъ сова море длибоку; Афъ роки-те нема нищу да си доржи, Лу си гледа на ясну-ту сонце, Гледа си гу мольба му се моли: Сончице, милу сончице! 55 Пусни си ми, сончице, ду тое-та ясна срела, Шо си пуща силни огань, С' тое срела на душмане да си надвие; Немой мое поле да си зематъ ; Аку си ми, сончице, мольба услушешъ, 60 Да ми пуснешъ тое ясна срела, Шо си ми е наймалка-та сестра, Ша га дадемъ тое първе либе да си боде. Още рече ламие не отрече, Утъ небе си падна ясна срела; 65 Още срела не паднала, Ламие се смехъ насмее, Та си рукна и подрукна: Е бре, кралю, мой душманине Ела сега борба да се бориме; 70 Лу кой борба си надбори, Той да земе сова поле широку. Ми излезе на суха-та земе, Та си фърли ясна срела пу млади юнаци; Срела още на земе не паднала, 75 Сите млади юнаци с' огань си погуре ! Устана си сама крале на земе-та, Та с чудумъ чуди шо да прави, Шо да прави шо да стори? Шо си бе сура ламие, дума му продума; 80 Шо се чудишъ, кралю, та си стоишъ ? Бегай скору и тина да не погинешъ ! Си та желамъ чи си гулема крале не заме-та, Тя пу тебе срела не си фърлихъ, И тебе со огань да си погуре. 85 Какъ ми чулъ крале, мощне се уплашилъ, Та си яхна бърза-та коне; Копна си гу скору да си фоди, Да си иде на дома си; Да си пита негуву-ту либе Юда Самуила, 90 Какъ ша може ламие да надбори? Да й земе сова поле широку, Шо е пусту запустену. Та утиде иа дома си в' темну потемнену. Порти били заторени; 95 Та си чука порти и си хлопа; Нема никой да си му утори! Разеди се, разлюти се, Та си копна коне сусъ нога-та, Да прихрипне тие високи дуваре; 100 И конь си бе мощне силанъ и юнакъ, Лу гу копна сусъ нога-та, Та прихрипна високи дуваре; Шета си се низъ дорове, Нема никой да ги чуе ! 105 На чардаци сусъ коне се качи, Па нема никой да гу чуе! Сите си ми- спиетъ на потстели. Дуръ си флезе афъ кральска-та худае, Тамъ' си найде негуву-ту първе либе Юда Самуила, 110 Де си спие тешка сона, Та га бутна с' десна нога, Съ уста си й дума продума; Стани, стани мое първе либе! Да ти каза шо си урадисахъ на тое-та земе. 115 Утъ Богъ нашла тава сура ламие, Шo си лежи афъ сова море длибоку. Какъ на виде чи си идеме на широку поле, Утъ море-ту си излезе на суха-та земе; Афъ роки-те нищу не доржеше, 120 Мольба, си се на сонце-ту молеше, Да й пусне утъ небе-ту негува-та ясна срела, Шо си пуща силни огань ; Сусъ срела тия на насъ борба да надбори; Та ша му даде неина-та малка сестра 125 Да си боде негуву първе либе. Още рече ламие не отрече, Утъ небе-ту й падна ясна срела; Още срела не паднала утъ небе-ту, Ламие се рукна и подрукна: 130 Ела сега, кралю, борба да се бориме; Лу кой борба си надбори, Той ша земе сова поле широку. Та излезе на суха-та земе, И си фърли ясна срела пу млади юнаци, 135 Срела още не паднала на земе-та, Сите млади съ огань си погуре! Устанахъ си самъ самичекъ на земе-та, Та се чудумъ чудехъ шо да праве Шо да праве шо да сторе? 140 Дуръ тога ми ламие дума продума, Та ми вели утговори; Шо се чудишъ, кралю, шо си стоишъ ? Бегай скору и ти да не погинешъ ! Си та пожелихъ оти си гулема крале на земе-та, 145 Та пу тебе срела не си фърлихъ, И тебе съ огань да си погуре. Какъ си чухъ, Юду, млогу се уплашихъ, Та си яхнахъ бърза-та коне, Да си бегамъ афъ сарае да си дойда, 150 Да си питамъ тебе шо да праве Шо да праве шо да сторе? Тина сега да ми кажешъ, Какъ да си борба надборе сура ламие? Да й зема сова поле широку, 155 И поле мое да си боде; Таму да си седетъ сите шо се млади. Юда Самуила му вели утговори: Е бре, кралю, мое първе либе! Ламие кулай се надборюва ; 160 Иска да си имашъ срела огнена, Та сусъ огань да га погуришъ ; Тина срела не си имашъ. Да си земешъ тина църна пуйка шо си фърка, Я шо ша си закарашъ млади юнаци, 165 Сите тие да си зематъ голабъ пиле, Та кога идете вече ду белу-ту море, Да усториш:ь Боже име, Да си трае три дни и три нощи; Тина курбанъ да заколешъ на Огнена Бога църна пуйка, 170 Църна пуйка шо си фърка; Да ти прати ясни огань утъ небе-ту, Ясни огань да погури сура ламие. Я шо си се млади юнаци, Секи да си коле курбанъ голабъ пиле иа Вишну Бога, 175 Той да ви помогне, Белу море с' ноги да припливате; Да си идете на сова поле широку, Шо си е пусту запустену ; Таму да наградите нова града. 180 Гулема крале си услуше ду негуву-ту първе либе, Та си собра още иледа юнаци все на отбуръ ; На секи си даде афъ роки-те голабъ пиле; Я той си има афъ роки-те църна пуйка, Църна пуйка шо си фърка; 185 Та си навървиха да си идатъ на поле широку. Лу ми утидоха на белъ Дунавъ, 3аправили се Боже име, Та е тралу три дни и три нощи; Крале си закла курбанъ Огнена Бога църна пуйка, 190 Да си прати ясни огань утъ небе-ту, Ясни огань да погури сура ламие; Лy си курбанъ закла църна пуйка, Утъ небе си падна ясни огань, Та погуре сура ламие; 195 Утмалъ душе приговори: Утъ Богъ нашла, кралю, Юда Самуила! Шо залиби тебе тамамъ две години, Та ти каза курбанъ да заколешъ. Сова рече ламие не отрече, 200 И се фърли афъ дъну-ту на море-ту. Устаналъ е сама крале сусъ юнаци, Та се чудумъ чуди какъ да замине сова море? Та да иде на широку поле. Де му на умъ дойде, 205 Та си каза на иледа юнаци, Секи да заколе голабъ пиле, Курбанъ да си иде на Вишну Бога. Та си колетъ сите юнаци курбанъ на Вишну Бога голаб пиле; Сички си се ду иледа, 210 Си заклаха и иледа голабе; Сите си утидоха курбанъ на Вишню Бога ; Вишню Бога да си хми помогне, Белу море с' ноги да припливатъ; Да си идатъ на сова поле широку, 215 Шо си е пусту запустену. Лу заклаха пиле гола6, Белу море на две се расцепи, Та си стана као суха земе! Сички с' ноги пу море-ту поминаха, 220 Утидоха на сова поле широку. Поле си бе мощне берекетлие, Ела гу заптисала сура ламие, Не даваше ником' таму да си иде, Ниту крале, ниту пиле ; 225 Та награди гулема крале нова града, Шо га нема нийде пу земе-та; Сите млади афъ града засели, Та си оратъ и си копатъ пусту поле запустену; Та ми стана поле берекетлие, 230 Шо гу нема нийде пу земе-та; Си ми лететъ и пилци фъркати, Та си пеетъ низъ поле-ту и си фъркать. Утъ Богъ нашла малка сура ламие, Шо си бе сестра на гулема-та: 235 Какъ си дигна глава утъ море-ту И погледа пу сова поле широку, Та си гледа какъ си люде фодетъ низъ поле-ту И си малки пилци фъркатъ; Каскандиса мощне на гулема крале; 240 Иска крале да погуби, Чи си той погуби неина-та сестра, Шо га немаше нийде пу земе-та. Та излезе утъ белу-ту море, И си фоди низъ широку поле, 245 Кого найде гу поева; Хемъ за крале си пита Дека седи, дека си е? Наблизила вече дуръ ду града, Града вече ша запусти. 250 Чуди ми се крале шо да прави Шо да прави шо да стори? Пакъ си фати църна пуйка, Си га закла курбанъ на Огнена Бога, Да си прати огань утъ небе-ту. 255 Да погури пуста сура ламие; Лу ми закла сова курбанъ, Падна силна огань утъ небе-ту. Та изгуре тая сура ламие. Дуръ тога се вече поле куртолиса. 260 Нема вече да се запусти ; Се засели утъ край дуръ ду край. Утъ тука си люде излезуха та заселиха сита земе! Утъ тога е устанала и тава песна да се пее, Утъ Бога зраве, утъ мене песна.
